“...[Дон Кихот] пусна Росинант в галоп срещу първата мелница, която се изпречи пред него. Нанесе удар в крилото й, което в този миг вятърът така шеметно завъртя, че копието се строши на парчета, а кон и конник бяха подети и изхвърлени на полето в най-жалко състояние...”
„Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча”, Мигел де Сервантес


Всички познаваме историята на Дон Кихот, който неуспешно се опитва да пребори вятърните мелници в полето. Новият Закон за енергията от възобновяеми източници и ценовите решения на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране не спират дотук - те тръгнаха на поход и срещу Слънцето. Какво се обърка и кой ще е „изхвърленият на полето” след тази епична битка?

Регулиране и свръх-регулиране

Според официалната дефиниция на „регулиране” в икономическите речници, това е официален контрол на дейност, процес или индустрия чрез използване на правила, а „регулатор” е човек или институция, който трябва да следи дали икономическите субекти ги спазват. В регулаторната икономика е познато и т.нар. „свръх-регулиране” - създаването на прекалено много закони и правила за контролиране на дейността на отделна компания или цял сектор. За съжаление, през последните 10 години енергийният сектор в България е жертва на именно такава свръх-регулация, която го отдалечава от пазарните принципи. И макар да е вярно, че пазарът не е панацея и не може да замести регулиращата функция на държавата, като че ли се движим в посока, тотално различна от принципите на европейската енергийна икономика.

Европейски и национални предизвикателства

Политиката за подкрепа на възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) не е самоцел на Европейската комисия. Трите основни приоритета на европейската енергийна политика са гарантиране сигурността на доставките, опазване на околната среда и климата и развитие на единен конкурентен енергиен пазар. Често действията в подкрепа на един от тези приоритети влияят негативно на изпълнението на останалите. Например, използването на местни лигнитни въглища се отразява положително на енергийната сигурност, но носи рискове за околната среда. А прекомерното насърчаване на ВЕИ чрез дългосрочни договори за изкупуване на енергията може да е добро за сигурността на доставките и за околната среда, но ограничава конкуренцията в пазара на електроенергия. Като че ли единствената мярка, която може да действа положително за изпълнението на всички приоритети едновременно, е развитието на електроенергийната мрежа. Това ще подобри сигурността, ще подпомогне включването на повече зелена енергия и ще даде възможност за повече конкуренция в пазара - както на национално, така и на регионално и европейско ниво. Дали тогава не бъркаме в подхода за регулиране на енергийния сектор, след като енергийните мрежи не са основен приоритет, а най-много внимание се отделя на енергийния микс и регулирането на процеси, квоти и цени?

Европейските принципи

Според директивата за ВЕИ (2009/28/ЕС), дефинираща целите 20/20/20 и задължението на всяка страна-членка по тях, „(14) Основното предназначение на задължителните национални цели е да се създаде сигурност за инвеститорите и да се насърчи трайното развитие на технологиите за производство на енергия от всички видове възобновяеми източници.” Директивата е достатъчно либерална, защото по-нататък в Член 2, подточка „к” изрично е споменато, че „схема за подпомагане означава всеки инструмент, схема или механизъм, прилагани от държава-членка или група държави-членки, които насърчават използването на енергия от възобновяеми източници чрез намаляване на себестойността на тази енергия, увеличаване на цената, на която може да бъде продадена, или увеличаване, посредством задължение за енергия от възобновяеми източници или по друг начин, на обема на покупките на такава енергия.” Този текст позволява на отделните страни-членки да изберат дали да подкрепят ВЕИ чрез регулирана схема - преференциални цени, или да изберат пазарен механизъм - например търговия със зелени сертификати. В България е избран първият метод, а в съседна Румъния - пазарният.

Зелените сертификати - възможно решение?

Преференциалните цени за ВЕИ в България са двукомпонентни. Базовата цена отговаря на 80% от средната крайната цена за потребителите на електроенергия в страната през изминалата година, а т.нар. „зелена добавка” е административно определена горница, която се различава за всеки вид възобновяем източник. По този начин и двата компонента на преференциалната цена са административно-определени, актуализиращи се на база решения от страна на ДКЕВР. Румънският модел, за разлика от българския, е изцяло пазарен. Базовата цена на електроенергията от ВЕИ е същата като за всички потребители в страната и се определя от електроенергийната борса. Горницата се определя от приходите, които инвеститорът получава от продажба на полагащите му се зелени сертификати. За вятърната енергия например при производството на 1 MWh в голям ветроенергиен парк се издава 1 зелен сертификат. За фотоволтаиците - 6 сертификата за същото количество произведена енергия. Така се степенува подкрепата за всеки от източниците според разликата в инвестиционните разходи и приоритетите в насърчаването им. Конкретната субсидия  се определя от специален сегмент на румънската електроенергийна борса, където цената зависи от търсенето на зелени сертификати. А то от своя страна зависи от задълженията на електроенергийните търговци да купуват определени количества сертификати, за да подпомогнат националната цел за дял на ВЕИ в крайното енергийно потребление.

Пазар vs. регулации

Колкото и странно да звучи, пазарният модел е много по-предвидим от административния режим за определяне на цените. Цената в Румъния може да се движи във фиксирани граници от 27 до 55 евро за 1 сертификат, като ценовият таван е защита за крайните потребители, а ценовият под - за инвеститорите във ВЕИ. Всеки инвеститор може да избере как да се хеджира спрямо този ценови риск и дали въобще да започне инвестиция, ако тя ще се окаже неизгодна при цени близки до минималните. Същевременно зелените централи участват на либерализирания пазар и енергията от тях се търгува наравно с енергията от конвенционалните централи. Така се избягва и проблемът с дългосрочните договори за енергията от ВЕИ, които намаляват обема на свободния пазар.

Много съществено предимство на схемата за подкрепа чрез зелени сертификати е възможността за „фина настройка”. Докато в България за промяната в стимулите за различни източници е необходимо подробно решение от страна на ДКЕВР, както и промяна в специалния закон, румънският модел предлага възможността за произведен MWh енергия при необходимост да се фиксира различно количество зелени сертификати. До миналата година например инвеститорите там не изграждаха достатъчно фотоволтаични инсталации, защото за енергията от тях се получаваха само 4 зелени сертификата. С решение на парламента броят на сертификатите за MWh беше увеличен до 6, което насърчи повече играчи да се насочат към такива инвестиции. Така освен пазарният механизъм за регулиране размера на субсидиите се добавя и лесен административен механизъм за настройване на системата, ако тя показва очевидни бъгове.

По света и у нас

Румънският модел за съжаление не може да бъде приложен механично за българския пазар. Голямата разлика между двата пазара е наличието на румънска електроенергийна борса, която определя референтна цена на електроенергията. До създаването на българска електроенергийна борса това не е възможно в България. Румънската борса е и мястото, където се търгуват зелените сертификати. Болезненият извод е, че забавянето на процеса по либерализация у нас доведе до сериозно объркване и на пазара за зелена енергия. А той е не по-малко важен за европейската енергийна политика от свободната търговия с електроенергия. Ако този процес се забави повече, рискуваме свръх-регулацията в електроенергийния сектор да доведе до изкривявания в енергийните баланси и до неизпълнение на целите по отношение на ВЕИ. И вятърните мелници не са виновни за това.