Източник: Energy Delta Institute’s Quarterly, vol. 2, issue 1

Съществува тънка разделителна линия между частни и публични цели. Достигането на частните цели – например възвращаемост на инвестициите (ROI), запазването на пазарен дял, сливанията и придобиванията – може да бъде оставено на частните инвеститори, които да решат според своите критерии дали да действат или не. Достигането на публичните цели, обаче, може да бъде, но може и да не бъде реализирано заради спонтанни действия на частния сектор.

Да разгледаме сигурността на енергийните доставки в пазара на природен газ. Общо погледнато, те могат да бъдат застрашени от различни фактори, свързани с:
a) проучванията и добива
b) договарянето
c) търговията
d) инвестициите в газова инфраструктура

На теория спонтанните частни инвестиции може да са такива, че сигурността на доставките да е осъществена от свободния пазар, така че публичната власт да може да си отдъхне. На практика, обаче, няма никаква гаранция, че ще се случи точно така, защото:
a) проучванията и добивът може да не са достатъчни за гарантиране сигурността на доставките заради избягването на риск от страна на инвеститорите;
b) природният газ може да не е достъпен заради политически или институционални причини;
c) действията на търговците може да смутят енергийната сигурност;
d) инвестициите в инфраструктура може да са недостатъчни, за да доставят достатъчно газ в избрания момент и на точното място.

Въпреки че всичките 4 посочени по-горе фактори може да са причина за застрашаване на енергийната сигурност, последният може да се окаже и най-сериозен в обозримото бъдеще. Причините са няколко:
a) в момента ни изглежда така, все едно има и ще има достатъчно газ през следващите десетилетия (особено ако включваме в сметките втечнения газ LNG и неконвенционалните източници), така че
b) обхватът на стратегическите игри е малък и
c) либерализацията вероятно ще увеличи дисциплината в търговията
Това ще доведе до
d) риск от недостатъчно инвестиции в газова инфраструктура, може би най-слабото звено при достигането на публичната цел за сигурност на енергийните доставки.

Първата причина за това защо е толкова сложно определянето на точното ниво на инвестиции в газова инфраструктура и във възможности за свързване е фактът, че те се базират на публични инвестиции (от страна на националните мрежи) и отчасти на частни инвестиции (най-общо казано при интерконекторите). При отсъствието на каквито и да е ясни и общо приложими насоки за това какви потребности трябва да се задоволят с публични средства и какви – с частни, както и при какви условия трябва да се готвим за евентуални проблеми. Причината е, че не може да има международна мрежа и всичко свързано с нея (интерконектори, преобразуване на качествените показатели, компресиране, балансиране и др.) без да има огромно многообразие от възвращаемост на инвестициите (ROI) при различните сегменти. Ако това бъде оставено на частните инвеститори, те биха вложили парите си в тези части от инфраструктурата, където има достатъчно изгледи за възвращаемост, като остатъците ще бъдат поети от публичните инвестиции.

Второ, тъй като до момента инвестициите в инфраструктура са в ръцете на публичния сектор, например преносните компании, те най-общо се срещат с желанието на правителството и регулаторните органи от една страна да се инвестира достатъчно в гарантиране сигурността на доставките, но от друга страна искат да се пестят средства, като не приемат нива на възвращаемост подобни на тези, които частните компании считат за справедливи (в ЕС приетите от регулаторите нива са обикновено само 6-7%, а в САЩ – 9-10%!). При отсъствието на каквато и да е ясна и общо приложима насока за това кой от тези два приоритети ще бъде изведен напред, този факт създава възможност за объркване, конфликти между преносни оператори и регулаторни органи и потенциални недостатъчно инвестиции в инфраструктура.

Трето, нов потенциален проблем в ЕС ще е, ако публичната власт се ангажира с инвестиции в газова инфраструктура, дали това ще е според национални или европейски приоритети. До момента, националните власти бяха основните фактори при вземане на решение за инвестиции в инфраструктура. Напоследък, обаче, Европейската комисия реши да хвърли около 2.3 млрд. евро за подобряване на инвестициите в енергийна инфраструктура, като определи 43 проекти (от тях 31 свързани с природния газ), които желае да подкрепи. Въпреки че намеренията безспорно са добри (основно поради загриженост за сигурността на доставките), може да се зачудим защо такава инициатива отново не поставя проблема с липсата на яснота кои инвестиции ще са грижа на Брюксел и кои – на националните правителства. При отсъствието на каквато и да е ясна и общоприложима насока за това какво ще бъде поето от Брюксел и какво от страните, рискуваме да видим поведение на стратегическо „изчакване” и залагане на това да видим кой ще плати сметката.

Така че, ако не искаме да изпитаме риска от несигурност на доставките заради липса на инфраструктура, може би просто се нуждаем от повече яснота, прозрачност и предвидимост за това как различните публични цели и отговорности ще бъдат определени, интерпретирани и осъществени.