От есента на 2023 г. България трайно загуби ролята си на нетен износител на електрическа енергия и по нищо не личи тази тенденция да се обърне, тъй като тя не само продължава, но и се засилва през тази година. Тук е моментът да направим две уточнения. Една от възможните причини за внос на електрическа енергия е дефицит на местни генериращи мощности, които да покрият моментния товар на системата, с други думи – количествен проблем. Втората причина е въпреки наличието на достатъчно местни генериращи мощности те да не се натоварят, защото има достъп до външна по-евтина генерация, с други думи – ценови проблем. Въпросът е в каква ситуация се намира България в момента?

България е една от малкото страни на Балканите, заедно със Северна Македония, която в периода 2017 – 2024 г. има почти идентичен микс от конвенционални генериращи мощности, без ВЕЦ. За отправна точка вземаме 2017 г., защото на 10 януари наблюдаваме най-високия товар на системата от близо 7690 МВт. Към онзи момент инсталираната мощност на АЕЦ, ТЕЦ на лигнитни и черни въглища, природен газ и биомаса възлизат на 7116 МВт, а към днешна дата са 7328 МВт. Разбира се, трябва да се предвидят някакви непредвидени аварии, други усложнения, системни услуги и др., но по всичко изглежда, че ако България днес е нетен вносител на електрическа енергия, то проблемът не е количествен.

Ситуацията в останалите страни на Балканския полуостров заедно с Румъния, Словакия, Словения и Унгария е малко по-различна, тъй като почти навсякъде се затварят базови мощности и/или се променя техният микс. Така например в периода 2017 – 2024 г.: 

• Румъния се разделя с над 6700 МВт ТЕЦ на лигнитни въглища, черни въглища и природен газ;
• Унгария намалява ТЕЦ на природен газ с 953 МВт и ТЕЦ на лигнитни въглища с още 262 МВт;
• Гърция заменя 1262 МВт ТЕЦ на лигнитни въглища със 785 МВт ТЕЦ на природен газ;
• Хърватия намалява инсталираните мощности от ТЕЦ на нефтени продукти и прибавя 143 МВт ТЕЦ на природен газ;
• Сърбия увеличава ТЕЦ на лигнитни въглища с 367 МВт и ТЕЦ на природен газ с 604 МВт.  

В същия период разглежданите страни добавят допълнителни:

• ФЕЦ – 12 400 МВт;
• ВяЕЦ – 4580 МВт;
• ВЕЦ – 1883 МВт плюс допълнителни 440 МВт ПАВЕЦ в Босна и Херцеговина.

 При всички положения, един от стимулите за подобни промени са ангажиментите на ЕС за намаляване на въглеродния отпечатък на енергийния сектор за 2020 г., 2030г. и 2050 г., но затварянето на базови мощности значително изпреварва възможния краен административен срок за тяхната експлоатация. Това е особено ясно видимо в Румъния, която от нетен износител на годишна база до 2018 г. се превръща в нетен вносител в следващите години, като изключения прави само 2023 г. Ситуацията в Унгария е още по-интересна, защото страната е традиционен нетен вносител на електрическа енергия – около 12-14 ТВтч годишно – и въпреки това намалява базовите си мощности с около 1200 МВтч и увеличава инсталираната мощност от ФЕЦ с около 3800 МВтч в периода 2017 – 2024 г.

И ако това не се прави заради административни ограничения, остават технически причини – изтичане на полезния живот на активите, и/или финансови причини – наличие на по-евтини генерации като ФЕЦ и/или внос на по-ниска цена. Междувременно както Румъния, така и Унгария имат планове за изграждане на нови атомни централи, което означава, че в дългосрочен план имат намерение да заместят поне част от капацитета на затворените или предстоящите да бъдат затворени базови мощности.

Всичко дотук навежда на мисълта, че страните в региона се състезават за постигане на по-нисък емисионен фактор, включително чрез замяна на въглищни централи с такива, които използват природен газ, далеч преди крайният възможен срок за експлоатацията и преди влизане в експлоатация на нови атомни проекти. Това обаче не е довело до прекъсване на снабдяването с електрическа енергия досега, включително по време на горещата вълна през изминалото лято. Със сигурност, ситуацията в Украйна също влошава енергийните баланси, тъй като от годишен нетен износител с 4,5 ТВтч през 2019 г. страната се превръща в нетен вносител с 3,7 ТВтч за първите 11 месеца на 2024 г., но дори и това не води до физически недостиг на електрическа енергия.

Наличната електрическа енергия, под формата на пълнота на язовирите, в разгледаните страни през 48-та седмица на 2024 г. е с 26% по-малко в сравнение с нивото си за същия период на предходната година. Обаче в сравнение със същия период на 2017 г. нивото ѝ е 6% по-високо. Процентите са сходни, ако се гледат водните ресурси само в България, Гърция и Румъния. Това не е изненадващо, на фона на горещото и сухо лято, но тепърва предстоят валежи на дъжд и сняг, които ще окажат влияние.

Прогнозите са зимните температури да са около средните за сезона, което означава по-високи от 2017 г., но по-ниски в сравнение с предходната година. Заедно с това се очакват и повече снеговалежи в сравнение с 2023 г. От една страна, това ще повиши наличността на водни ресурси, но от друга – ще увеличи и търсенето на електрическа енергия от домакинствата, което има много ясно изразен сутрешен и вечерен пик, т.е. ще са необходими маневрени мощности като ВЕЦ и ТЕЦ.

Както писахме в предния брой на сп. „Ютилитис“, доставките на природен газ през Украйна най-вероятно ще се запазят. Дори и след заплахата за спиране на доставките за OMV, виждаме, че потокът през Украйна не намалява, което е още един сигнал в тази посока. Ефектът от това е както запазване на цените на природния газ в предвидими граници, така и липса на необходимост за прехвърляне на потребление за отопление от природен газ към електрическа енергия, а оттам – риск прекъсване на снабдяването.

Казано накратко: рискът за прекъсване на снабдяването с електрическа енергия поради липса на генериращи мощности изглежда преувеличен, поне на този етап, докато по-големият риск остава в сянка, а именно – бавното развитие на преносната и разпределителните мрежи. Отдавна са ясни тесните места при междусистемния капацитет на континента, които ограничават безпроблемния поток на по-евтина електрическа енергия с по-нисък въглероден отпечатък. Нещо повече: докато през 2017 г. се налагат ограничения на износа на електрическа енергия в някои страни, включително България, заради риск от недостиг на генериращи мощности, то през изминалата година ограничения за внос/износ се налагат в различни страни заради свръхпроизводство в определени часове. И още повече, през лятото ставаме свидетели на прекъсване на снабдяването в няколко страни от Западните Балкани именно заради проблеми с преносната им мрежа. 

Развитието на енергийната инфраструктура както с повишаване на междусистемния капацитет, така и с инсталиране и управление на системи за съхранение, изграждане на т.нар. умни мрежи, по-добро управление на потреблението и енергийните потоци и др., почти никога не е сред приоритетите. Независимо че през последните години както европейски институции, така и много правителства и енергийни асоциации обръщат повече внимание на необходимостта от повече инвестиции в мрежа, тепърва предстои да видим действия в тази посока.

Финансирането е само част от проблема, а друга част е скоростта на изграждане и въвеждане в експлоатация на мрежови активи, която значително изостава от изграждането на нови генериращи мощности. Така че ако търсим причина за притеснение, тя най-вероятно се крие в мрежовата инфраструктура, която е 100% регулирана, изгражда се бавно, лишена е от много пазарни и регулаторни стимули за внедряване на иновации и се изгражда след като се появи проблем – спомнете си ранния мокър сняг и силните ветрове през есента на 2023 г. 

Необходимо е инфраструктурата да се регулира и изгражда, гледайки къде искаме да стигнем, а не откъде сме тръгнали. Тогава и въпросът „може ли да има режим на тока“ ще звучи по много по-различен начин, а „колко генериращи мощности са необходими на дадена страна“ ще получи съвсем различен отговор. 

Калоян СТАЙКОВ, Институт за енергиен мениджмънт