Интервюто е публикувано в брой януари/февруари 2025 г. на сп. Ютилитис.

Г-н Стайков, каква зима очаква българската енергетика с оглед на ситуацията, в която се намираме – аварии, високи цени, геополитическо напрежение – има ли светлина в тунела? Има ли стратегически верен политически ход според Вас? 

Както обичам да казвам – лятото е топло, зимата е студено, а през пролетта и есента духа вятър и вали – ако някой си търси причина, винаги има за какво да мрънка. От тази гледна точка проблемите в енергетиката през последната година, извън геополитическото напрежение, се свеждат почти изцяло до политически и текущи и в много по-малка степен до секторни и стратегически. Не мисля, че зимата ни е изненадала, но е факт, че на много места имаше обилни снеговалежи, които водят до прекъсване на захранването, а отстраняването на аварии отнема време. Това не се разбира от хората в София, Пловдив, Варна и др. големи градове, но е достатъчно да гледате интервюта с хора, които живеят в местата, останали без захранване, или да разговаряте с някои от тях, за да се види друга гледна точка извън политическата истерия.

Изненадата тази година дойде през лятото, когато цените на електрическата енергия се увеличават заради поредица от фактори, а пък в началото на зимата министърът на енергетиката задължи частен ТЕЦ на въглища да възобнови работа заради риск за сигурността на доставките (друг въпрос е, че той работи само две седмици през януари). Именно тук трябва да има стратегия – какво ще правим следващото лято, след пет лета, след 10 лета; не можем всеки сезон с по-висока борсова цена да задължаваме производители, за които не е икономически обосновано да работят, да го правят насила. Трябват адекватни механизми и прогнозируемост за производители, които искат реално да направят енергиен преход към технологии с по-ниски или нулеви емисии и т.н.

Какви промени в регулаторната рамка са необходими за насърчаване на конкуренцията и привличане на инвестиции в енергийния сектор и какви са най-важните инвестиции, които трябва да бъдат направени, за да бъде България конкурентоспособна?

Да започнем отзад напред – противно на популярния наратив, България никога не е имала проблеми с базовите мощности. Напротив – най-голямата слабост на електроенергийния сектор са маневрените мощности и техните роля и значение се увеличават с нарастването на дела на технологии с променливо производство в електроенергийния микс. Към обичайните заподозрени – слънце и вятър – вече трябва да се включва и водата, тъй като в безводни периоди като 2022 и 2024 г. те са едновременно диспечируем източник, но с ограничени количества произведена енергия.

Този проблем се обуславя основно от сутрешния и вечерния пикове в потреблението на домакинствата. За щастие, възможните решения вече включват както традиционните производители със свободен капацитет, така и внос от съседни страни, благодарение на повишената междусистемна свързаност, системи за съхранение, управление на потреблението и др. Последното обаче е почти изцяло изолирано до индустрията, докато потребителският профил на домакинствата е силно нееластичен и очакванията, че 4,5 млн. домакинства скоростно ще го променят след евентуална либерализация на пазара, граничат с научна фантастика. Това ще е дълъг и бавен процес, който ще изисква както необходимите стимули, от една страна, така и гарантиране на сигурността на доставките, от друга. С две думи – не можем да си спестим нови инвестиции в маневрени мощности и/или внос.

Как се привличат инвеститори е тема за научен трактат, но краткият отговор е: с приоритети, прозрачност и предвидимост. Ако бизнесът има яснота накъде се движи икономиката и политиката, решенията се вземат сравнително лесно (невинаги са положителни). Ако обаче вчера затваряме въглищни централи, днес използваме въглища поне още 60 години, а утре се обвиняваме кой какво не е направил, инвеститорите започват да се питат какво ще е положението в следващия ден. Междувременно се налагат тавани на приходите на производители и на печалбите на търговци на електрическа енергия, но няма предвидена помощ за тях, когато цените са ниски и блокират възможностите им за инвестиции за модернизация и за надеждно поддържане на мощностите. Няма да стане по този начин.

Кога очаквате да видим ясна визия за либерализирането на пазара на електроенергия и как това би променило облика на страната ни в икономически план?

От 2015 г. всяка година слушам как до пет години напълно ще либерализираме всичко и още чакам да го видя, затова вече съм по-скептичен. Трудно ми е да си представя как едновременно има таван на цената за небитови потребители, но от началото на следващата година домакинствата ще излязат на свободен пазар. Сега се обсъжда и идеята за либерализация и на битовия пазар чрез компенсации – всички домакинства да получават доплащане от Фонд „Сигурност на енергийната система“ за разликата между пазарната цена и определената регулирана цена. Последното е още по-интересно на фона на постоянното наддаване в парламента кой ще обещае по-щедри помощи за битови и небитови потребители без да е ясно как ще се финансират. Основният източник за това щедро наддаване са таваните на приходите, които вече споменах, които постоянно намаляват.

Пълната либерализация може да отпуши много процеси, но не очаквам драматична промяна в краткосрочен и средносрочен план. Големият плюс е, че домакинствата ще започнат да виждат реалната цена на своето потребление, независимо че най-вероятно ще има субсидии, така че месечните им сметки да не се увеличават много в сравнение със сегашната ситуация. Когато обаче виждате пазарна, а не субсидирана цена, започвате да мислите за „умни домове“, системи за управление на потреблението, енергийна ефективност, просюмъри – индивидуални или енергийни общности и др. Тези процеси коренно ще променят пазарната среда, търговските взаимоотношения, инвестициите в генерация, технологии и мрежи, но, както казах – това ще е дълъг и бавен процес.

Как оценявате готовността на България за справедлив преход на въглищните региони и какви стъпки са необходими за гарантиране на енергийната сигурност?

Колкото и време и възможности да ни дават, изглежда че България рядко е готова за нещо, защото всичко се оставя за последния момент и се търсят решения, които се харесват на всички. Това няма как да стане. Това е дефиницията на преход – преминаваме от едно състояние в друго, т.е. нещо трябва да се промени, а се търсят решения, които целят запазване на статуквото.

Енергийният преход не е измислен в Европа – той се случва по цял свят, но с различни цели, стъпки, темпо и т.н. В тази променяща се ситуация България следва да оцени своите силни и слаби страни, както и поведението на останалите държави в Европа, и да си постави ясни стратегически цели. Ясно е, че целта, включително и на много индустриални потребители, е намаляване на въглеродния отпечатък на електроенергийния микс, но все още не можем напълно да се откажем от изкопаеми горива, защото технологиите не са напреднали чак толкова. Трябва да приемем, че ще има преходни (ето я пак тази дума) инвестиции, които ще са мостът между сегашното състояние и светлото бъдеще, в което разчитаме само на „чиста енергия“ (дефиницията на този термин се мени постоянно). 

Всичко това обаче трябва да е съобразено с конкурентоспособността на икономиката и платежоспособността на населението. Лесно е да се прави преход, когато имате инерцията на старите вертикално интегрирани групи, изплатени инвестиции и евтини енергийни ресурси. Трудно е, когато инерцията намалява, енергийните суровини поскъпват, а новите инвестиции не могат да гарантират сигурността на доставките. Това е и част от предния преход – преминаването от конкуренция за пазар към конкуренция в рамките на пазара.

Какво научи и какво не научи Европа и в частност българската държава от енергийната криза, през която премина? Как ще се отрази на Европа спирането на подаването на руски природен газ през Украйна?

Европа най-накрая научи, че не е здравословно половината от вноса на каквото и да било да е концентрирана в един доставчик и, че не е страшно да се откаже от този доставчик. Разбира се, това беше болезнен урок, защото това „решение“ всъщност беше резултат от обстоятелствата – Русия спира износа на природен газ за определени компании, но го запазва за други. 

Опасявам се, че все още има неразбиране на фундаменталните предизвикателства пред енергийния сектор, а и пред икономиката като цяло, а се отдава прекалено голямо внимание на цените. Енергийните цени в Европа ще са по-високи от тези в САЩ или Азия, защото няма достатъчен собствен добив; дори и да се възобнови вносът от Русия, няма пазарна логика цената му да е много под алтернативите, т.е. цената на втечнения природен газ. Ако цената е много по-ниска, значи върви с определени тежести.

Евтините енергийни ресурси сами по себе си не гарантират конкурентоспособност, както това се отнася и за евтината работна ръка – всичко е въпрос на това как се използват. Именно тук Европа губи състезанието с други развити и развиващи се икономики, защото има твърде много бюрокрация, твърде голям протекционизъм и социални обещания, които вече са трудноизпълними. От тази гледна точка докладът на Драги не казва нещо фундаментално ново, но е хубаво от време на време да си припомняме учебникарски истини, които би трябвало да действат отрезвяващо.

Настъпва ли ренесанс за ядрената енергия в Европа и как оценявате тези сигнали?

Искрено се надявам. Според мен, никой енергиен източник не бива да се отстранява по идеологически причини – всички трябва да са налични, да се конкурират и да заемат своето естествено място в електроенергийния микс. Тази конкуренция далеч не се изчерпва с цената на дадена технология, тъй като електрическата енергия е уникална в това отношение – това е единствената стока, при която трябва да има постоянен баланс между търсене и предлагане. Това включва и системите за съхранение, които се включват от двете страни на уравнението. 

Независимо от това, според мен, ядрената енергия в цял свят ще бъде изправена пред множество предизвикателства: високи капиталови разходи, дълъг период за проектиране, строителство и присъединяване към мрежата, сложен и продължителен процес на оценка на безопасността и издаване на разрешения, мотивиран от политически съображения, липса на кадри – от производствен капацитет, през строители, до оператори на централата. Едва ли някой може да предвиди как ще изглеждат пазарите след пет години, а това е по-малко от половината време, необходимо за изграждане на нова ядрена централа. Разбира се, има и много фактори в тяхна полза – беземисионна енергия, постоянен базов товар, все по-спешно необходим за електрифициране на  много процеси, захранване на информационни центрове, изкуствен интелект и др. Очакваме и сериозен технологичен напредък в тази област, който може значително да намали разходите и да ускори процеса на лицензиране и изграждане.

Какво можем да очакваме от новата Сделка за чиста промишленост и от Европейската комисия? Как ще се променят политиките в Европа, в САЩ и в света като цяло?

Очаквам малко повече здрав разум и малко по-малко надежди за технологичен скок. Такъв неизбежно ще има, но не знаем кога и какъв точно, затова предпочитам да не се правят прогнози и политика на база това какво би ни се искало да се случи, а на това, какво е вероятно и възможно. Според мен от години се наблюдава процес на замръзване и дори обръщане на политиките за глобализация, не само в енергетиката, и ще виждаме все повече регионално насочени решения.

Още през 2021-2022 г. ставаме свидетели на енергиен национализъм по различни линии, който продължава и днес, а в следващите години вероятно ще се задълбочи и разшири до други сектори. Европа може и да разбира загубата на конкурентоспособност спрямо други икономики, но административната инерция и бюрокрация са твърде големи, за да очакваме рязък завой. Нещо трябва да се счупи, за да има качествена промяна; в противен случай очаквам козметични мерки. Не е изключено да видим запазване на курса и негласно игнориране на поставени цели; политиците умеят да прехвърлят вина и да сочат с пръст.

Какви са основните цели, които си поставяте като председател на EMI и как виждате ролята на EMI в подкрепа на националните и европейските енергийни политики?

И аз не предвиждам рязък завой в EMI. Институтът винаги е работил в посока на повече пазар и конкуренция, внедряване на добри практики от Европа и света, както и адаптирането им към местната действителност и не виждам причина това да се промени. От години обръщаме внимание на редица слабости – подценяване на ролята на мрежите в енергийния преход, разумен подход при определянето и изпълнението на национални цели, намаляване на политическата намеса в пазарните отношения, както споменах, таваните на приходите за производители и печалби на търговци не съответстват с либерализирания пазар.

И да не забравяме още една устойчива слабост на националната енергийна политика – тук институциите продължават да мерят с различен аршин по закон и по същество еднакви икономически субекти само на база на собственост – държавна срещу частна. Както и досега, голяма част от работата ни ще е насочена към гарантиране на независимостта на Комисията за енергийно и водно регулиране, включително финансови, експертни и административни ресурси. Независимо дали говорим за регулиран, квази регулиран или свободен пазар, липсата на независим регулаторен орган е пагубна за енергийната система и икономиката като цяло.

---------------------------------------------------

От 1 декември 2024 г. Калоян Стайков е избран за председател на Управителния съвет на Института за енергиен мениджмънт (EMI).

Калоян е уважаван икономист с дългогодишна експертиза в публичните финанси, икономическата политика и енергийния сектор и от края на миналата година е избран за председател на Управителния съвет на Института за енергиен мениджмънт (EMI). През последните две години той заемаше позицията на главен икономист в EMI, където разработва анализи и стратегии за устойчиво развитие на енергетиката и публичната среда. Преди да се присъедини към екипа на EMI e работил в Института за пазарна икономика.

Той е част от група експерти и икономисти, които от години настояват за засилване на конкуренцията в енергетиката до пълната ѝ либерализация. Автор е на редица публикации и анализи в тази посока, сред които: „Интегриране на производителите на електроенергия с дългосрочни договори на пазара” и „Регулаторна политика в сектор Електроенергетика през 2013 – противоречаща на нормативната уредба и на здравия разум”.

Магистър по Икономика и управление в енергетиката, инфраструктурата и комуналните услуги от Софийския университет и притежава бакалавърска степен по международна икономика и бизнес със специализация финанси от Амстердамския университет, Холандия.