Много редки са случаите, когато специалист в областта на техниката владее и перото на художественото слово. Именно такъв е случаят с хидроинженер Спиридон Йорданов Илиев, доктор на техническите науки, Той е роден в София на 10 септември 1925 г. и напусна този свят на 26 август 2001 г. Ако беше жив, скоро щяхме да честваме неговата 85-годишнина.

Коренът му е от гр. Прилеп, откъдето е и големият български писател Димитър Талев, който събуди българския дух у много наши сънародници със своите „Преспански камбани” и огря със светлина много страници от българската история със своя „Железен светилник”. Може би прилепчани носят частица от духа и славата на „всеславянския герой Крали Марко”, та от тук имат зародиша си българи с вдъхновение и постижения в различни области.

Така и дядото на Спиридон Илиев, дядо Спиро, участник в Илинденското въстание (1903 г.), арестуван, но спасил се по чудо с оръжие в ръка, забягва с жена си в свободна България. Спиридон е едно от 5-те деца на семейството на Йордан, син на дядо Спиро.

При немалко сложни перипетии Спиридон Илиев завършва средното техническо училище „Цар Борис ІІІ” (сега „Техническа гимназия по строителство и архитектура”), като среден техник (1946 г.). През тези млади години той изгражда своето кредо, като представа за „Доброто” и „Злото” в живота в своя стремеж за социална справедливост, но без да се нарушават свободата и достойнството на човека. На това свое кредо той остава верен до края на живота си. Именно преживяното през тези години той после използва като сюжети в бъдещата му творческа дейност в художествената литература.

Няколко години той работи като среден техник в новосъздаденото Министерство на електрификацията (1946-1949 г.), откъдето му се откриват светли перспективи за бъдещето. Оттук със стипендия заминава за тогавашния Съветски съюз, където следва хидроинженерство в Петроград и завършва с отличие (1949-1954 г.). Междувременно се оженва за Елисавета от Копривщица, която работи също към Министерството на електрификацията и е негов верен другар и помощник при написването на съчиненията му на пишеща машина.

След завръщането му в България (1954 г.), съгласно договора с Министерство на електрификацията, постъпва на работа във ведомствената проектантска организация „Енергохидропроект”. Тук работи в продължение на 21 години (1954-1975 г.), като преминава през всички длъжности на йерархията от проектант до главен инженер на организацията, която от 1966 г. е вече Научноизследователски и проектантски институт „Енергопроект”.

Сп. Илиев е от водещите специалисти в някогашния най-голям проектантски институт в България „Енергопроект” с персонал близо 3000 души в края на 80-те години на миналия век. Той участва дейно и творчески в различни фази на проектирането на хидроенергийните съоръжения и схеми на обектите: „Горна Арда” (хидровъзлите „Средногорци” и „Кътино”); „Средна Арда” (ХВ „Кърджали”, на който се приема неговото решение за открито разположение на ВЕЦ-а, противно на утвърденото, съгласно проекта на Тбилиския проектантски институт, подземно решение), „Долна Арда” (ХВ „Бориславци” и „Ивайловград”); каскадата „Сестримо” (обосновава 5-ти агрегат във ВЕЦ-ПАВЕЦ „Белмекен”, като обратим „турбо-помпа”); каскадата „Доспат-Въча” (хидровъзлите „Кричим” и „Орфей” - тогава „Антонивановци”); хидрокомплекса „Никопол-Турну Мъгуреле” и „Силистра-Кълъраш”; ПАВЕЦ „Чаира”, на който е основен предложител за изграждането.

Неговите оригинални проектни решения за ХВ „Ивайловград” и ХВ „Орфей” за съчетание на преливника и бързоттока със сградата на подязовирната ВЕЦ са постижения на нашето хидроенергийно строителство. За тези решения той като главен инженер на проекта е подпомогнат от редица специалисти в Института по отделните съоръжения.

От Комитета по енергетика през периода 1969-1975 г. Сп. Илиев е издигнат за Главен инженер на „Енергопроект”, отговарящ за хидроенергийното проучване, проектиране и авторски надзор. Обосновката на ръководството е заради опита му по изграждането на язовирни стени, от една страна, и от друга, поради справяне с неблагополучията с язовирната стена „Кърджали” и смяната на типа на язовирната стена „Орфей”. След сполучливите решения на тези въпроси и завършване на строителството на двата обекта (1975 г.) той напуска „Енергопроект”, но не по собствено желание и е на работа в Министерството на енергетиката.

Междувременно в края на 1973 г., по линията на научно-техническото сътрудничество с република Кипър, той придружава тяхна делегация, пристигнала да се запознае с каскадите в Рило-Родопския масив. Гостите високо оценяват познанията му в това строителство и следва двустранен договор за командировката му в Кипър срещу добро заплащане на България. И през ноември 1973 г. той заминава за Кипър като консултант при изграждането на язовирна стена, която е проектирана от швейцарска фирма, чийто специалисти провеждат и авторски надзор. Благодарение на неговите познания и характер се създават много добри отношения между него и кипърската фирма, която строи обекта.

След напускане на „Енергопроект”, през периода 1976-1990 г. Сп. Илиев работи в Министерството на енергетиката на различни длъжности – съветник, гл. специалист, секретар на българската част на смесената българо-румънска комисия по въпросите на хидротехнически комбинат на р. Дунав. Без отлъчване от производството защитава кандидатска дисертация (1967 г.) и докторска дисертация (1982 г.) по въпросите на „нестационарното движение на водата в напорните деривационни системи”. В своята област има публикувани над 90 научни труда, статии, монографии, някои от които в най-авторитетни чужди списания като „Water Power”, „Гидротехническое строительство” и др. Някои публикации има и в материалите на Световната комисия по големите язовири - Мадрид (1973 г.), Мексико (1976 г.), и на Световната конференция по енергетика в Истанбул (1977 г.).

В Кипър, по стечение на обстоятелствата, при контактите му с българското посолство, Сп. Илиев натрупва много впечатления, вълнуват го безброй проблеми за нашето общество. У него проблесват много от недостатъците на тогавашния наш комунистически строй и цялата система на страните от Източна Европа, които след недълго време стават причина за сриването й. Тук той има време да преосмисли своето минало и всеотдайност на социалистическата идея, на която е бил отдаден и е верен и сега, но разочарован.

От друга страна той е завършил инженерство в огромната страна Съветски съюз и е опознал много добре страната и хората й. Явно много кули на мечтите му са се съборили през петгодишния му престой там. Същевременно той, освен, че е голям български хидроинженер, е и голям българин, който иска да допринесе нещо и за духовната култура на България, така както е допринесъл и за материалната й култура. Това нещо личеше и при общуването на пишещия тези редове с него.

Ето защо, след пенсионирането му (1990 г.) Сп. Илиев всецяло се отдава на писането на художествени съчинения и е член на Съюза на свободните писатели (2000 г.). През този период, до края на живота му са издадени пет негови художествени творби, разкриващи както обстановката, която описва, така и неговите разбирания за гражданското общество и личните му човешки качества. Това са: романът „Живот в окови” (1997 г.), сборник разкази „Силуети под Белоградчишките скали (1999 г.), романът „Тасия” (2000 г.), повестта „Някога. Буреносна младост. Най дългия ден” (2000 г.) и последния му роман „Кипърски опус” (2001 г.).

Всички тези негови съчинения са увлекателни със своята романтика, познание, философски размисъл за съвременното ни общество и оптимизъм за бъдещето. Трудно е в рамките на една статия да се покажат всички достойнства на отделните негови художествени съчинения, но аз съм уверен, че те тепърва ще бъдат високо оценени. Това е така, защото неговите романи представят правдиво живота в България от гледно точка на социалните проблеми, политическите предразсъдъци, страсти и догми и то главно сред младото поколение. Очертани са ясно характерните черти на българина, проявяващи се при сложни ситуации, когато за жалост липсва гражданско общество и е подценена свободата и достойнството на човека.

За съжаление коварната смърт прекъсна живота на този обаятелен човек, специалист, учен и писател и голям патриот Спиридон Илиев. Името му остава записано в нашата стопанска история като творец на материална култура, респ. усиленото развитие на електрификацията на страната през втората половина на миналия век, както и като творец на духовна култура на народа ни.