Третата Българска държава води своето съществуване от 3. март 1878 г., когато голяма част от българските земи са освободени като Санстефанска България. За съжаление само след няколко месеца на Берлинския конгрес на „великите сили” (1 юни - 1 юли 1878 г.) държавата е разделена на Княжество България (Северна България и Софийско) и васална на Турция област Източна Румелия.

От тогава започва устройството на новата ни държава, свързано с драматични събития за обединение на българския народ в етническите му граници. И само след седем години, благодарение на тактиката на държавници с възрожденски дух, против волята на освободителката Русия, се извършва Съединение на Източна Румелия с Княжество България (6 септ., 1885г.), което е чисто българско дело и е първата стъпка към обединение на народа ни. И в предизвиканата от Русия Сръбско-българска война, младата, но ентусиазирана българска войска е пълна победителка. Това е, защото у нея витае възрожденски дух и тя се предвожда от всеотдайни млади командири-патриоти. Български държавник с големи заслуги в онези години е Стефан Стамболов.

Стефан Николов Стамболов (31.01.1854-6.07.1895). Но кой е този голям българин, пред скромния но впечатляващ паметник на когото в градинката пред Военния клуб в София се спира всеки просветен българин и мислено прекланя глава пред него? Той е роден в Старопрестолния град Велико Търново, български национал-революционер от Възраждането, политически и държавен деец, редовен член на Българското книжовно дружество (днес БАН, 1884 г.), член на Белгийската национална академия по антропология, биология и праисторическа археология в Брюксел (1889), Член на БРЦК от 1873 г. Той е един от апостолите при вдигане на Старозагорското въстание (1875 г.), после е емигрант в Букурещ и другар на Христо Ботев като революционер, поет и публицист, за да го видим след Освобождението на България като народен представител в Народното събрание (1880 г.) и негов председател (30.06.1884-26.08.1886 г.). Оглавява народно-либералната партия, която след смъртта му се поема от неговия приятел Димитър Петков.

Стефан Стамболов участва в Съединението на Източна Румелия с Княжество България и в Сръбско-българската война като доброволец и обикновен войник (1885). Застава начело на контра-преврата при свалянето на Княз Александър Батенберг и е назначен за регент по това време. Проявява огромни усилия и тактика против абдикацията на Княз Александър Батенберг, предизвикана от освободителката Русия, и се бори всячески за престола му, но не успява по вина на самия Княз, отдал се в ръцете на руската настъпателна политика, свързана с бунтове и метежи в страната ни, респ. политиката на Цар Александър ІІІ.

Съдейства за избирането на Фердинанд Сакс-Кобурготски за Княз на България поради липса на други възможности (1887). Седем години е Министър-председател и министър на вътрешните работи (30.06.1887-26.08.1894). Той създава добре обучена войска въпреки противодействията на Русия. Има съвсем правилни виждания и за останалите под робство български земи. Среща се на аудиенция и с турския султан в Цариград, който се удивлява от разбиранията на Стамболов за освобождението и обединението на народа ни и съжалява, че не са се познавали по-рано, за да се избегне и Руско-турската война.

В онова време Ст. Стамболов е „политик номер едно” в Европа. Ненапразно при посещението му във Франция в един от замъците по долината на р. Лоара, където е нощувал и сега има паметна плоча за него. А в нашата история той си остава най-големият и значим български държавник досега на Третата Българска държава.

Но той има големи заслуги и в областта на изграждането на инфраструктурата и въобще благоустрояването на страната ни. Съпричастен е с голямото дело на Димитър Петков, който като кмет на София предприема електрифицирането й в края на ХІХ век, прекрачвайки светилния газ. С приемане на офертата на фирмата „Ганц и Сие” от Будапеща от Общинския съвет (1891 г.), министърът на вътрешните работи Ст. Стамболов още същия месец я одобрява с резолюцията: „Съобщавам Ви, г-не кмете, че одобрявам търга за отдаване на предприемач осветлението на Столицата с електричество, върху „Ганц и Сие”, за една сума от 2 423 249 лв.”. А целият тогавашен бюджет на Общината възлизал кръгло на 3 000 000 лв. Това наистина е удивително решение на Ст. Стамболов. Много прозорливо е неговото решение и за отпускане на голям терен на АД „Гранитоид” на пресечката на днешната ул. „Ситняково” и ул. „Оборище”. Това е най-голямото акционерно дружество в България до средата на миналия век, което произвежда цимент и др. строителни материали, без производството на което българската армия едва ли е могла да укрепва фронтовете си по време на Балканската и на Първата световна война.

Благоустрояването на столицата София, прокарването на булеварди и площади е дело на кмета Димитър Петков, но зад гърба си той има Министър председателя и министър на вътрешните работи Стефан Стамболов. Дело на Стамболов е и идеята и откриването на Първото българско земеделческо-промишлено изложение в гр. Пловдив, открито на 15 август и траело до 1 ноември 1892 г. В него участват 24 страни от Европа и оценката му в чуждата преса е висока. Това е началото на бъдещия Пловдивски панаир.

При председателството на Народното събрание от Ст. Стамболов, след двумесечни разисквания в Събранието, е приет изготвения Закон за железните пътища (1885). Дотогава, преди Освобождението, са построени само железопътните линии Русе-Варна (1866) и след Освобождението е откупена от държавата за 42 млн. лв., т.е. толкова, колкото е годишният бюджет на България тогава. От това време е и жп линията Цариград-Белово (1873). По приетия закон се предприема проучване, проектиране и строителство на важни жп магистрали като Белово-София-Цариброд, въведена в експлоатация 1887 г., София-гара Роман от Презбалканската линия в експлоатация от 1897 г., както и София-Радомир и Радомир-Кюстендил-Турска граница (с. Гюешево), въведени в експлоатация по-късно. Започва изграждането на пристанищата Варна и Бургас, строят се редица мостове по жп линиите и магистралните шосета. Наистина за реализацията на тези големи за нашата страна обекти са сключвани съответни скъпи заеми с чуждестранни банки, но и за това се иска разбиране и далновидност.

Ето защо не е учудваща оценката за Ст. Стамболов от неговия биограф А. Х. Биман, английски журналист: „Цяла Европа признава великите му заслуги и той стои на такъв висок пиедестал, щото никой от противниците му не може да досегне краката му” (1896). Безспорно той като един от големите строители на нова България е имал немалко вътрешни и външни врагове. Така през 1891 г., пътувайки из София с файтон, придружен от финансовия си министър Христо Белчев (1857-1891), ги нападат Димитър Ризов и Кристо Ножаров, които целят Стамболов, но убиват на място Хр. Белчев. Те са членове на поредната терористична група, организирана и финансирана от Азиатския департамент на руското външно министерство. Те съумяват да избягат.

За жалост на Стамболов се устройва и втори атентат. Излизайки от Двореца и качвайки се на файтон от пиацата, на пресечката на ул. „Раковски” и ул. „Стефан Караджа” е нападнат от същата терористична група на Азиатския департамент, ръководена от братята Наум и Христо Тюфекчиеви. Те зверски съсичат ръцете му и той след четири дни умира (2 юли 1895 г.). В предсмъртния си час казва, че най-голямата му грешка е, че е докарал на престола Княз Фердинанд І. Наистина за избора на Фердинанд той няма и друга възможност, защото Третото велико народно събрание избира за княз на България принц Валдемар, син на датския крал Кристиан ІХ, но под натиска на Русия Валдемар отказва да приеме българската корона.

От убийството на Стамболов е потресена цяла Европа. Наистина България загубва един велик свой държавник, за когото и досега има противоречиви оценки дори и от наши историци, че е бил и диктатор, и русофоб, но не бива да се пропускат реалностите, при които той управлява. И нещо повече, нека погледнем на неговите дела като „диктатор”, през призмата на нашето съвремие, за да имаме една правилна оценка за него.

Така Стефан Стамболов, водещ непримирима борба с деспотизма на Княз Фердинанд І и с имперската руска политика, насочена към проливите Босфора и Дарданелите, загива на 41 годишна възраст, но успява да запази България. И това е неговата огромна заслуга в онези тежки години за страната ни, когато тя се утвърждава като суверенна и бързо развиваща се държава, макар и много осакатена.