Днес, 8. февруари, е Ден на национален траур заради трагичната гибел на български граждани при наводнението в хасковското село Бисер. Според актуалните към момента данни, осем души са загинали, а двама се издирват. Екипът на Publics.bg изразява своите искрени съболезнования на близките на загиналите и ще участва активно в гражданските инициативи за недопускане на подобни трагични инциденти в бъдеще.

Инфраструктурни провали

Скъсани диги на реки и язовири, затворени пътища и други транспортни съоръжения, опасност от негостиг на природен газ или спиране на електроцентрали заради спряна доставка на въглища... Като резултат - спряно водоподаване за областни градове и по-малки населени места, недостиг на газ за индустрията, опасност от недостиг на електроенергия и непланирано покачване на цените. Това е част от ежедневието на България в най-тежката зима от години насам. Ако оставим настрана климатичните условия, които безспорно са екстремни, един друг извод остава като че ли настрана: архаичните, неподдържани и необновени инфраструктурни съоръжения в България са на ръба на силите си. Не може вечно да разчитаме, че тази зима ще е по-мека от обикновено или че „на нас това няма да ни се случи”. Необходими са нови модели за изграждане, управление и поддръжка на инфраструктурните системи в страната - по начин, който отговаря на най-добрите световни практики и най-важното - не застрашава живота на хората и не спира нормалния ритъм на икономиката. Не за първи път сме свидетели на трагична безотговорност, която води до невинни жертви и щети за милиони левове.

Наследството - благословия или проклятие

Инфраструктурното преосигуряване и плановата икономика на България до 1989 г. (а в някои сектори като енергетиката - и след това) често се посочват като едно от предимствата на социалистическия строй. Неизползваният капацитет на електроенергийната преносна система, високият дял на електрифицираните железници, високият дял на централно водоснабдени населени места, напоителните системи за земеделието и др. безспорно са (бяха) предимство на икономиката ни в условия, в които трябваше да привлече чуждестранни инвестиции в ключови отрасли на икономиката. Същевременно обаче в последните две десетилетия голяма част от тези инфраструктурни системи (именно системи, а не само отделни обекти) бяха оставени на произвола на съдбата. Част от тях бяха преструктурирани, други - приватизирани, а трети - разграбени „на парче”.

Резултатът е, че електропреносната ни система е преоразмерена, но недостатъчно модернизирана, за да поеме по-голям дял на възобновяемите енергийни източници. Железниците ни са електрифицирани, но състоянието на релсовия път е довело до значително намаляване на допустимата скорост на влаковете. Самите влакове са с изключително високи нива на аварийност, горят и също причиняват трагични инциденти. Напоителните системи - неподдържани, разграбени и, както се оказа за пореден път - опасни за живота и здравето на хората. Водоснабдяването - със световни рекорди по загуби на вода, а канализацията и пречиствателните станции за отпадъчни води - недостатъчни и непригодени за съвременните изисквания.

Системният подход

Защо се случва така, къде е основният проблем на националната ни инфраструктура? Най-сериозният може би е липсата на инфраструктурна стратегия, която да разглежда не само обновяването на отделните съоръжения и системи, но и последващото им управление и поддържане. И за съжаление, това мислене не свършва с ерата на петилетките. Все още основният акцент на инфраструктурното ни развитие е да „построим” дадено съоръжение (което също се оказва нелека задача по отношение на проектен мениджмънт и финансиране), като „управлението на жизнения цикъл” остава на заден план, в най-добрия случай. А обикновено периодът на експлоатация е свързан с много по-големи разходи - за поддръжка, ремонти и възстановяване на амортизирания капитал. Това важи с пълна сила и за бъдещите ни магистрали, ВиК мрежи, железопътни линии, индустриални обекти и др. Ако отсега не предвидим как ще се управлява тяхната експлоатация и поддръжка, кой ще отговаря и кой ще заплати за нея, след години ни очакват нови подобни инфраструктурни провали.

Време е за нова инфраструктурна политика на България. Такава, която да отчита пълния ефект от строителството на всеки нов инфраструктурен обект, да планира експлоатацията и необходимите разходи във времето, както и да отразява всички актуални изисквания за техническа безопасност. В противен случай е възможно да станем свидетели на нови трагични инциденти, предизвикани от колабиращите инфраструктурни системи на страната.